Когато вдигна турски цар Емир Мехмед
(ловец наречен) по море сефер с безчет
войски сто хиляди по сухо. В Пловдив
за беда дойдоха шест паши с еничери и тук
преминаха през Пещера на юг.
Мехмед паша в Костадиново и Чепино отвед
събра народа: вси попове, кметове и други,
и каза да ги свържат там и турятна веруги
и с гняв тогава викна той: Бре, Хаинлар,
вас милува ви нявга падишаха-цар
Хасан Али, та даже царево не давахте и вред,
без страх с войските царски си вървехте.
Като че ли еничери да бехте.
А днес сте искали да вдигнете глава
срещу султана ваш? – Тогаз бан Велю рече:
– Честит везирю! Във що ни днес вините?
По Тунус, Траболус и по Мъсър далечен
децата ни доскоро са били с войските,
какво сте зло вие видели от тях, от нас?
И пак им рече той: свидетел срещу вас от
Филибе и карабашът се явява.
А те отвърнаха: Гаврил от господа проклет,
владика пловдивски! На нас не повелява
и мрази ни , че му не плащаме верим.
– Защо не плащате? Немирен зъл милет!
Гяури ви не сте ли? На, че сте асили!
И каза той да ги изколят до един.
Тогаз дойде и ходжата Хасан имам
и рече: Ако вярата си променят,
живота им дарувай тоя път,
та да те помнят с благодарност там …
На ден Гергьовден беше. Ден на скръб голяма!
Народът, съкрушен и в безнадежност няма,
на тумби там вървеше да се турчи. Пръв,
бан Вельо се потурчи, с очи налени с кръв,
и протопоп Костадин, поп Георгия и други
и всички кметове от близките села,
и снеха от нозете им железните веруги.
А беше в наший край тогаз гладия зла,
а който се потурчи – даваха му жито.
А ходжи четири пашата ни остави,
и през Разлога отиде той в Солун.
До Богородица (то беше време страховито!)
народът се турчи, отчаян и неволен.
Но имаше души у вярата корави –
те всички ги изклаха! Тем къщята
запалиха… Изпрати ходжата Хасан
в града коне за жито – цял керван.
От Пазарджишките Беглик-хамбари
и в черкви Света Петка го стовари.
Две мери ръж и просо даваше по две
на къщите потурчени… ферман дойде
рая да станат българите и харач
да плащат и верим, да ходят ангария.
И беше време на печал и горък плач,
и много скръбни бяха дни ония.
А бежанците купом пак в планинските скали
изтеглиха се горе: бяха те като орли…
И слязоха от тая непристъпна вис
да си строят къщи: в Каменец, Ракитово. Тогиз
едни отидоха при Стара-река, там ново
сградиха селище, наречено Батьово.
От яд Хасан и злоба, кипнала в душата
накара потурнаците да сринат до земята
вси селища и църкви до Станимака дори,
а църкви бяха двеста, манастири – тридесет и три.
И дълго с ярост грабиха и палиха они,
и никой зло такова до днес не учини.
По боже попущение, от божата ръка,
разсипаха, а българите от Чепино така.
О, господи, спомни сред земните несгоди
раба смирен Драгинов поп Методи,
от село Корова, служител твой един.
Записах в лето аз хиляди шестстотин. Амин!
Leave a Reply