Поема за хаджи Башко

Когато вдигна турски цар Емир Мехмед

(ловец наречен) по море сефер с безчет

войски сто хиляди по сухо. В Пловдив

за беда дойдоха шест паши с еничери и тук

преминаха през Пещера на юг.

Мехмед паша в Костадиново и Чепино отвед

събра народа: вси попове, кметове и други,

и каза да ги свържат там и турятна веруги

и с гняв тогава викна той: Бре, Хаинлар,

вас милува ви нявга падишаха-цар

Хасан Али, та даже царево не давахте и вред,

без страх с войските царски си вървехте.

Като че ли еничери да бехте.

А днес сте искали да вдигнете глава

срещу султана ваш? – Тогаз бан Велю рече:

– Честит везирю! Във що ни днес вините?

По Тунус, Траболус и по Мъсър далечен

децата ни доскоро са били с войските,

какво сте зло вие видели от тях, от нас?

И пак им рече той: свидетел срещу вас от

Филибе и карабашът се явява.

А те отвърнаха: Гаврил от господа проклет,

владика пловдивски! На нас не повелява

и мрази ни , че му не плащаме верим.

– Защо не плащате? Немирен зъл милет!

Гяури ви не сте ли? На, че сте асили!

И каза той да ги изколят до един.

Тогаз дойде и ходжата Хасан имам

и рече: Ако вярата си променят,

живота им дарувай тоя път,

та да те помнят с благодарност там …

На ден Гергьовден беше. Ден на скръб голяма!

Народът, съкрушен и в безнадежност няма,

на тумби там вървеше да се турчи. Пръв,

бан Вельо се потурчи, с очи налени с кръв,

и протопоп Костадин, поп Георгия и други

и всички кметове от близките села,

и снеха от нозете им железните веруги.

А беше в наший край тогаз гладия зла,

а който се потурчи – даваха му жито.

А ходжи четири пашата ни остави,

и през Разлога отиде той в Солун.

До Богородица (то беше време страховито!)

народът се турчи, отчаян и неволен.

Но имаше души у вярата корави –

те всички ги изклаха! Тем къщята

запалиха… Изпрати ходжата Хасан

в града коне за жито – цял керван.

От Пазарджишките Беглик-хамбари

и в черкви Света Петка го стовари.

Две мери ръж и просо даваше по две

на къщите потурчени… ферман дойде

рая да станат българите и харач

да плащат и верим, да ходят ангария.

И беше време на печал и горък плач,

и много скръбни бяха дни ония.

А бежанците купом пак в планинските скали

изтеглиха се горе: бяха те като орли…

И слязоха от тая непристъпна вис

да си строят къщи: в Каменец, Ракитово. Тогиз

едни отидоха при Стара-река, там ново

сградиха селище, наречено Батьово.

От яд Хасан и злоба, кипнала в душата

накара потурнаците да сринат до земята

вси селища и църкви до Станимака дори,

а църкви бяха двеста, манастири – тридесет и три.

И дълго с ярост грабиха и палиха они,

и никой зло такова до днес не учини.

По боже попущение, от божата ръка,

разсипаха, а българите от Чепино така.

О, господи, спомни сред земните несгоди

раба смирен Драгинов поп Методи,

от село Корова, служител твой един.

Записах в лето аз хиляди шестстотин. Амин!

Leave a Reply

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: