Някога във времето назад, в красивите ни родопски гори имало планинско езеро, заобиколено от вековни дървета и слънчеви зелени поляни. В спокойните му води живеел огромен змей. Той бил пазителят и страшилището на селището, което се намирало близо до езерото. Пазел реколтата от зли хали и градушки, но и не пускал вода на хората. За да имат вода, те трябвало да му дават по една девойка годишно. Когато дошъл ред на любимата на овчаря, той не можел да се примири с мисълта, че ще я загуби и измислил как да надхитри чудовището. За да я спаси, сложил прахан в една торба и я дал на любимата си. Преди девойката да отиде при змея, овчарят запалил праханта и тя започнала да тлее. Виждайки момата, чудовището отворило голямата си паст и я погълнал. В тъмния огромен стомах девойката раздухала праханта и тя се разгоряла. Давейки се от пушека и гърчейки се от огъня, пламнал в него, змеят отворил устата си. Тогава хитрото овчарче, което се криело наблизо, сложило гегата си между горната и долната челюст и по този начин измъкнало любимата си от стомаха му. Праханта вътре в него се разгаряла все по-буйно и по-буйно. Змеят започнал да лудува и реве от болка. Замятал се! Заблъскал се! Заизвивал се във всички посоки. Разлюляла се земята, закипяла водата! Изведнъж, змеят така ударил планината с опашката си, че тя се разцепила на две. Водата изтекла в Пазарджишкото равно поле, а заедно с нея и змеят. Девойката била спасена.
Leave a Reply